Провокирани от интереса, който предизвика текстът за събирането на вземания през вековете от една страна и от друга - от любопитството на част от участниците в един от последните ни за 2010 г. семинари по отношение на практиките по събиране в други страни, решихме в няколко последователни материала да се спрем на управлението на задължения в епицентъра на кризата, а именно САЩ.

Врата в полето или какво е Закона за допустимите практики при събирането на вземания

Изследвайки генезиса на световната икономическа криза анализаторите често пъти обвиняват САЩ и в частност Федералния резерв в твърде либерален подход по отношение на кредитирането и оценката на кредитополучателите и риска. В същото време в последните тридесет години именно в САЩ е в сила и се прилага един от най-рестриктивните нормативни актове – Закона за допустимите практики при събирането на вземания (Fair Debt Collection Practices Act – FDCPA). Приет е през 1978 г. и основната му цел е да защитава правата на длъжниците, елиминирайки възможностите за злоупотреби от страна на специализираните компании за събиране на вземания. При приемането му се е смятало, че този закон ще постави основите на допустимите практики при работа с дългове, ще даде възможност на задлъжнелите лица и домакинства да получат цялата информация, свързана с дълга им, като по този начин ще намалеят случаите на измами.

Този законов акт определя границите на допустимото поведение от страна на колекторите, както и регламентира санкциите при нарушаване на предписанията му. Любопитното в случая е, че в основния текст на закона в понятието колектор се включват само събирачи - трета страна при работата с дълга, т.е. специализираните агенции, които биват наемани за събиране на определен дълг. По този начин вътрешните звена и отдели за събиране на вземания на компаниите-кредитори или компаниите, купуващи дългове попадат извън обсега на действие на закона. Разбира се, има и изключения, като щата Калифорния, например, където съдилищата прилагат закона с еднаква сила както по отношение на специализираните събирачески компании, така и по отношение на вътрешните звена за събиране на кредиторите.

Друга особеност на този закон е, че се отнася само до потребителските кредити. Просрочените задължения по бизнес заеми или потребителски такива с бизнес цел не попадат под защитата на Закона за допустимите практики при събирането на вземания.

Комфортът на дълговете

В защита на длъжниците и с цел недопускане на произволно тълкуване законът описва недопустимото поведение от страна на колекторите и дефинира задължителните елементи при комуникацията с длъжници. Сред забранените практики, които законът определя като оскърбителни и подвеждащи, са:

• Осъществяване на контакт с длъжника преди 8.00 ч. сутринта и след 21.00 ч. вечерта местно време от гледна точка на длъжника;
• Продължаване на комуникацията с длъжника, ако той писмено заяви, че не желае повече да бъде търсен. В този случай има някои изключения, като последното уведомление от страна на кредитора, че прекратява извънсъдебната комуникация и стартира съдебен процес, например;
• Многократни телефонни обаждания;
• Осъществяване на контакт с длъжниците на работните им места, ако това е неприемливо за тях или за работодателите им;
• Осъществяване на контакт с длъжник, за когото се знае, че е представляван от адвокат;
• Предоставяне на невярна или заблуждаваща информация;
• Публикуване на данните на просрочилите задълженията си (име и адрес) в различни списъци на лоши длъжници;
• Заплахи с арест, отнемане на попечителство или други действия, които са неприложими при просрочване на задължения;
• Употребата на обиден или вулгарен език;
• Обсъждане на подробности, свързани с дълга с трета страна, различна от съпруга/съпругата на длъжника или неговия адвокат. Счита се за допустимо колекторите да осъществяват контакт със съседи, колеги и други свързани лица само с цел локализиране на длъжника;
• Осъществяване на контакт по злепоставящ длъжника начин, като открити пощенски картички, например;
• Подаване на невярна информация към кредитното досие на длъжника и т.н.

Някои от задължителните елементи в общуването с длъжници са:

• Представяне на колектора, както и уведомяване на длъжника, че комуникацията е по повод дълга, както и че цялата събрана информация може да бъде използвана за събирането на дълга;
• Уведомяване на длъжника за правото му да оспорва целия дълг или част от него;
• Предоставяне на доказателства за наличието на дълга и размера му.

На пръв поглед всички предписания на закона са напълно приемливи и в съответствие с нормалното бизнес общуване в процеса по събиране на просрочено вземане. Особеното е, че в самия закон се съдържа възможността длъжниците да заведат дело срещу колекторските агенции при нарушаване на предписанията на закона, изисквайки обезщетение за нанесените щети. За завеждането на това дело не е необходимо да доказват по какъвто и да било начин нарушението на закона и вината на колектора.

Именно това право на длъжниците е основния фокус на критиците на Закона за допустимите практики при събирането на вземания. Кредитиращите компании, колекторските агенции и голяма част от щатските съдилища са на мнение, че това право в комбинация с множеството технически изисквания на закона е причина за голямото количество безсмислени дела, които възпрепятстват събирането на валидни дългове.

В самия закон също така се съдържат и множество противоречия. Едно от най-често споменаваните е, че за да се избегне многократно звънене в дома на длъжника, колекторът трябва да остави съобщение, идентифицирайки се. Ако обаче някой, различен от длъжника чуе съобщението, то той е трета страна и законът вече е нарушен. Ако колекторът не се представи, нарушава закона. Ако продължи да звъни без да оставя съобщение, отново го нарушава. Подобни ситуации в духа на Параграф 22 не са рядкост, но активното лобиране в Конгреса от страна на колектори и застрахователни компании все още няма резултат.

Критици на закона има и от страната на длъжниците, които оспорват най-вече размера на максималното обезщетение за нанесени щети. Според тях размерът, определен пред 1978 г. трябва да бъде коригиран с инфлацията за последните 30 години и да бъде увеличен над три пъти.

/следва продължение/