Още при подписването на американската конституция през 1789 г. Конгресът решава случаите на банкрут да бъдат третирани с общ закон. Първият такъв в САЩ е приет през 1800 г., като той се отнася само за търговската несъстоятелност и е в сила до 1803 г. Първият нормативен акт регулиращ доброволните фалити, включително и на физически лица се приема през 1841 г. и именно той, както и следващите – законът от 1867 г., от 1898 г., от 1938 г. и реформата от 1978 г. – оформят съвременната концепция за фалити на физически лица в САЩ.

Към днешна дата две са възможностите за обявяване на личен фалит – т.нар. ликвидация (или фалит по смисъла на гл.7 от Закона за фалитите) и преструктуриране на дълговете (или фалит по смисъла на гл. 13 от Закона за фалитите). Законът също така регулира и фалитите на фермери и рибари, както и на чужди граждани на територията на САЩ, но това са по-скоро частни случаи. В рамките на този текст ще бъдат разгледани начините за удовлетворяване на кредиторите и за отписване на дълга, както и ограничителните условия при фалитите посредством ликвидация и преструктуриране на дълга.

Глава 7 - Ликвидация

65% от исканията за обявяване на личен фалит в САЩ са именно по смисъла на гл. 7. Процедурата е сравнително проста:  цялото имущество на длъжника, с изключение на несеквестируемия минимум (в различните щати той е различен, но обичайно включва минимума от дрехи и домакински вещи, необходими за оцеляване) бива продадено от синдик, събраната сума се разпределя между кредиторите, а те от своя страна отписват дълга, останал след  ликвидацията на активите и разпределянето на средствата. По този начин длъжникът получава шанс за ново начало.

Ограничителните условия са няколко и са свързани с допустимостта до процедурата и с отписването на дългове. В следствие на значителния ръст на измами при фалит поради задлъжнялост по кредитни карти, през 2005 г. се приема ограничително условие, познато повече като Тест за бедност – искане за личен фалит могат да подават само лица, чиито доходи са под средните доходи на домакинство от същия вид в съответния щат. Също така при обявяване на фалит в рамките на следващите осем години не може да бъде обявен повторен такъв. Не могат да бъдат отписани студентски заеми, данъци и издръжки. Отписване може да бъде отказано и в случай, че длъжникът е укрил финансова информация.

Глава 13 – Преструктуриране

При фалитите с преструктуриране длъжникът запазва собствеността си върху активите, но в рамките на следващите 3 до 5 години е задължени да прави месечни вноски към кредиторите си. Продължителността на периода, както и размера на плащанията се решават от съда, като се вземат под внимание различни фактори като стойността на активите, приходите и разходите на длъжника. Именно приходите определят продължителността на периода – при приходи под средните за съответния щат периодът е тригодишен, а при такива над средното ниво – петгодишен. Обичайно плащанията се извършват към синдик, който разпределя сумите между кредиторите. При спазване на погасителния план и след изтичане на периода, съдът постановява отписване на остатъка от дълга. При неспазване, обаче кредиторите са свободни да заведат дело срещу длъжника и да съберат вземанията си съгласно законите в съответния щат.

Ограничителното условие тук е вида доход на длъжника – само лица с постоянен доход имат право да обявят този вид фалит. Осемгодишното ограничение за обявяване на повторен фалит е валидно и тук, както и вида дългове, които не подлежат на отписване.

Разходите

Таксата за подаване на искане за фалит по смисъла на гл. 7 е в размер на 299$, а на гл.13 - 279$ и са за сметка на длъжника. Разходите за наемане на финансов консултант, синдик и/или адвокат варират от 1099$ до 1900$. Длъжникът също така е задължен след обявяването на фалит да завърши курс по финансова грамотност, който също е за негова сметка.

По-трудни за остойностяване са бъдещите разходи като отказ на достъп до кредитни продукти или предоставяне на кредити при значителна лихва, повишаване на размера на застрахователната премия при различните видове застраховки и т.н. Имайки предвид, че кредитното досие е основата за доста решения в обществото в САЩ (от наемане на работа до достъп на децата до някои учебни заведения), клеймото на фалита често се оказва сериозен дългосрочен проблем.

Вместо заключение

Въпреки относително простата процедура, фалитите в САЩ преди кризата не са популярна практика: през първата половина на 20-ти век броят на фалитите е средно 0.15 случая на 1000 души население годишно. Значителен ръст се наблюдава след 60-те години (когато кредитните карти масово навлизат в употреба) като през 2004 г. нивата вече са 5.4 случая на 1000 души население годишно. Въвеждането на Теста за бедност с цел ограничаване на измамите видимо обръща тренда защото за последната една година случаите са 3.6 на 1000 души население*.

*Данните са от Administrative Office of the U.S. Courts

Необичайните заподозрени или каква е класификацията на системите за личен фалит

Да се цитират извадки от един или друг закон без да се разбере смисълът им е същото като да се изброяват поименно жителите на някой град. В същото време, обаче, съществуващите системите за личен фалит са доста различни и всеки, решил да се запознае с тях, в крайна сметка се оказва изгубен в минимални размери на дългове, списъци с несеквестируеми вещи и купчина условни срокове. Именно липсата на критерии за систематизиране води до подробно описание на едно или друго законодателство в тази област, но въпросите „Какво означава това?“ и „Как се отнася към ситуация в България?“ си остават.

В докторската теза на Ян Хеуер намерих и най-смислената класификация на системите за личен фалит, на която съм попадала до момента. Авторът изследва системите на англосаксонските държави (Австралия, Канада, Англия и Уелс, Нова Зеландия, Шотландия и САЩ) и на девет европейски страни (Австрия, Белгия, Дания, Финландия, Франция, Германия, Холандия, Норвегия и Швеция). Фокус на изследването му са три въпроса: Кой може да ползва личния фалит? (критерии за допустимост, задължения и санкции, облекчения за крайно бедни длъжници), Какви дългове се отписват? (респективно какви са изключенията) и Кога се отписват дългове? (продължителност на фалита и обхват дейността на съответната администрация през това време).  След двугодишно изучаване на наличните системи, Хеуер обособява четири типа в зависимост от това кой тип отношения регулира законът – дали отношенията кредитор-длъжник или отношенията длъжник-общество и те са Пазарния модел за личен фалит, Рестриктивния модел, Модела на отговорността и Модела на милостта.

Пазарния модел, прилаган в САЩ и Канада се характеризира с бързо освобождаване от определени дългове (сроковете, след които задълженията биват отписвани са най-кратките, но на отписване не подлежат задължения като издръжки, студентски заеми, данъци и такси, нетърговски дългове и т.н.), което прехвърля риска директно към кредиторите и се разчита на механизмите на свободния пазар и ефективността на пазарната икономика въобще за регулирането му. При ръст на фалитите се покачва цената на кредитите, което при ценово еластично търсене обичайно води до отлив на кредитополучатели, а това намалява цената. Когато обаче търсенето е ценово нееластично, то тогава сметката се плаща от изрядните кредитополучатели. В последните години в този модел бяха направени някои промени - освен критерии за допустимост до процедурата с цел предотвратяване на измами, се въведоха и някои изисквания по отношение на задълженията на длъжниците по време на фалита в посока обучение, ползване на професионални съветници и т.н., което вече е посока към регулациите и не толкова към пазара.

В контекста на България моделът е един от най-подкрепяните и не е чудно, защото посланието му е: „ Кредиторите носят риска за оценката на кредитополучателя“  и доста добре кореспондира с наслагвания образ на лошия банкер и горкия добър неплащащ длъжник. Статистиките, обаче, показват, че фалитите са следствие от т.нар. социален форсмажор – загуба на работа, , непредвидени разходи и т.н. – настъпил след получаване на кредита, което е индикатор, че кредиторите са оценили правилно към момента на оценката, а неемоционално погледнато неплащащият длъжник всъщност краде и то не от банката, а от нечии спестявания. Моделът е неприложим тук най-вече заради степента и посоката на развитие на свободния пазар – в момента сме в ситуация, в която държавата има желание да регулира дори работното време на пазарните участниците (имам предвид идеята за ограничаване на работата на търговските вериги с цел стимулиране на малките магазини) и преразпределя съществена част от доходите в икономиката, т.е. свободен пазар практически не съществува и тенденцията е за все по-сериозна намеса на държавата. Прехвърлянето на риска към кредиторите би довело до ръст на лихвите по кредитите (за което потребителите не са готови) или до сериозен спад в кредитирането (за което икономиката не е готова).

Рестриктивният модел е характерен за останалите англосаксонски държави: Англия, Шотландия, Австралия и Нова Зеландия и съдържа някои от параметрите на Пазарния модел като кратката продължителност на фалита (от една до три години). Особеното при него е, че съдържа определени ограничения (или рестрикции) на определени граждански, икономически  и политически права на длъжниците (правото да пътува извън граница, да се разпорежда с имуществото си, да разполага с пари в брой, да получава директно заплатата си, да гласува и т.н.). Същността тук е, че посредством ограниченията обществото трябва да бъде предпазено от длъжниците. Подобна трактовка е исторически обусловена – фалитите са били част от наказателното право в тези държави и целта им е опазване на определен обществен ред.

Парадоксално никой не споменава тези модели като възможни за прилагане в България – може би именно заради предпоставката, че поведението на длъжниците е обществено неприемливо и подлежи на съответното санкциониране. Предвид нивата на корупция на всички нива, този модел също изглежда много трудно приложим тук.

Моделът на отговорността се прилага в Германия и Австрия.  Типични за него са дългите срокове на фалита и респективно на плащанията към кредиторите (пет до седем години в стандартния случай), както и множеството задължения на длъжника по отношение на образованието и поведението му. Кредиторите имат сериозен контрол върху процеса, включително и върху минималния размер на плащанията, които трябва да бъдат направени по време на периода на фалит. Основната разлика с Пазарния модел е, че тук се приема, че длъжникът е отговорен за ангажиментите, които е поел, за действията и бездействията си и от него се очаква да направи максимума, за да изпълни задълженията си, т.е. фокусът е върху личната му отговорност. Най-сериозния му недостатък е невъзможността на крайно бедните длъжници да стигнат до края на процедурата (т.е. до отписване на остатъците по дълговете) поради изискването за минимален размер на плащанията по време на фалита, както и сериозните разходи по този процес. Статистиката  показва, че 80% от процедурите по личен фалит в Германия генерират повече разходи за държавата отколкото са плащанията на длъжниците.  За сметка на това възможностите за измами са сравнително ниски, а рискът от настъпване на фалита практически се разпределя между кредитора и длъжника.

В чистия му вид този модел не е подходящ за директен трансфер в България от една страна, заради изключването от процеса на крайно бедните, а от друга – заради административните разходи. Сходен модел, обаче, би свършил добра работа в постсоциалистическото общество като нашето, където личната отговорност все още не се осъзнава достатъчно. Моделът е справедлив и от гледна точка на разпределението на риска, което би удовлетворило както кредиторите, така и длъжниците.

Последният модел е Моделът на милостта и той се прилага във Франция, Белгия и скандинавските страни. Фокус тук е нуждата на длъжника и персоналната му способност да погасява дългове. Конкретните параметри на фалита – продължителност, дължими плащания и т.н. – се определят от държавни служители, а самите процедури са гъвкави и подлежащи на адаптиране към различните казуси. Именно заради субективната оценка на нуждите и способностите на длъжника от страна на друго лице моделът е наречен по този начин – длъжникът се оставя на милостта на съответния служител. Кредиторите нямат съществен контрол върху процеса и лично на мен моделът ми напомня определени лозунги и принципи от развития социализъм от средата на 80-те. Конкретното послание на този модел е социалното здраве и просперитета на обществото – гъвкавите норми всъщност предотвратяват социалното изключване и заклеймяване стигматизирането в следствие на задлъжняване.

Въпреки че на пръв поглед изглежда крайно хуманен и социален, може би това е моделът с най-голям риск от измами, предполагащ корупция на почти всички нива, което го прави лоша комбинация от държавна регулация в условия на пазарна икономика, ако го разглеждаме в контекста на страната ни. Именно поради това е крайно неприложим за България, отчитайки състоянието на държавната администрация и нивата на корупция в страната. Освен това, за да има грижа за състоянието на гражданите в обществото е необходимо да има както граждани със съответното гражданско поведение, така и общество, а за съжаление преобладаващото поведение тук е като на бежанци във враждебна страна.

Вместо заключение

В същността си законовите норми съдържат определено послание по отношение на приемливото и неприемливото поведение. Именно в този смисъл  двете оси на регулация (кредитор – длъжник и длъжник– общество)  предават посланието от чия гледна точка е неприемливо поведението на длъжника – дали става въпрос за лична отговорност в контекста на отношенията му с кредитора или става въпрос за обществено недопустимо поведение (обществото – макар и косвено – също е фактор в тези отношения, тъй като регулира нормите им от една страна, а от друга – плаща сметката на отписаните дългове).  Имайки предвид всичко, казано до тук, когато говорим  за български закон за личните фалити е добре да се изясни каква е целта на този закон, дългосрочното послание и очакваната промяна в бъдеще за всички засегнати от него социални и икономически групи.  Липсата на фокус, цел и анализ на последствията в блуждаещите в пространството изказвания ги прави да изглеждат крайно хаотични и поставят под съмнение компетентността на правещите ги.

За да продължим темата и да навлезем в конкретиката на различните модели, в следващите четири публикации ще бъдат разгледани в детайли всеки един от моделите заедно конкретен пример как би изглеждал личния фалит, ако се прилага съответния модел.

Личните фалити и законовото уреждане на проблема в България са цикличната тема, по която започва да се говори когато: а) БНБ оповести статистика с ръст на просрочените вземания, б) липсват други съществени икономически новини и в)поредното правителство получи поредния си популистки припадък. Несъмнено страната ни е една от последните в цивилизования свят, в която въпросът не е уреден законово (дори Литва има закон за личните банкрути, който е в сила от март 2013 г.). Въпреки това, обаче, силно впечатление правят две неща: от една страна - хаотичното говорене по темата, а от друга – липсата на достоверна и структурирана информация за случващото се по света. Хаотичното говорене е следствие от публични изказвания на представители на различни  групи (политици, длъжници, юристи, кредитори и колектори), които цитират части от чужди закони (разбира се, само тези части, подкрепящи собствената им теза), като цитатите са извадени от  социално-икономически контекст и липсва анализ както на ефективността на съответните закони в страната-източник, така и на евентуалното им приложение в България.  И ако това е по-скоро въпрос на персонални умения за анализ и боравене с информация, то далеч по-сериозен проблем се оказва липсата на структурирана информация, защото по отношение на личните фалити е далеч по-лесно да ползваме работещите механизми и добрите практики, избягвайки неефективните подходи, вместо тепърва да се опитваме да откриваме колелото.

Целта на този текст е да се направи бърз обзор на случилото се в България до момента по тази тема и да се структурират съществуващите модели за личен фалит, анализирайки развитите пазарни икономики на англосаксонските държави и на континентална Европа. За  максимална полезност за разбиране на темата в дълбочина, в следващите четири публикации ще бъдат разгледани и конкретни примери за личен фалит в рамките на съответния модел, като ще бъдат изведени и предимствата и недостатъците от прилагането му.

Записки по българските фалити

В българското законодателство към момента е уреден само въпросът за несъстоятелността на юридическите лица  - последната актуализация на Търговския закон, касаеща темата, е от март 2013 г. Въпреки, че различни заинтересовани страни повдигат въпроса за личните фалити (или т.нар. персонални банкрути или потребителска несъстоятелност) сравнително често от 2008 година насам, единствената законодателна инициатива в тази посока е проектозакона за допълнение на Закона за задълженията и договорите, внесен в Народното събрание от депутатите от ГЕРБ Емил Радев, Светослав Тончев и Красимир Ципов през януари 2013 г., до чието реално разглеждане така и не се стигна. В интернет пространството широко се обсъждаха (и продължават да се цитират) потенциалните санкции за длъжниците – да нямат право на банкови кредити, занимания с търговия и т.н. – но всъщност проектозаконът има една-единствена точка и тя е въвеждането на 10-годишна абсолютна давност за вземанията от физическите лица. Мотивите за тази промяна са една страница, като ключовият аргумент е „С уеднаквяване на режима за 10-годишен давностен срок за погасяване на публичните и частни задължения на физически лица, ще се даде шанс на гражданите да започнат от нулата и на чисто да градят своята семейна икономика. Достатъчно са защитени и интересите на кредиторите, защото десет години е един дълъг срок в който кредиторите реално могат да съберат вземанията си, като в по-голямата си част от случаите те могат да се снабдят на извънсъдебно изпълнително основание с изпълнителен лист и да се възползват от ускорени съдебни процедури.“. Пълният текст на проектозакона може да бъде намерен на уебсайта на Народното събрание или да бъде свален от тук.

От началото на юли тази година, темата отново стана актуална след изказване на настоящия вицепремиер Даниела Бобева и депутатът от ДПС Иван Цонев, че са възможни промени в законодателството, които да облекчат споровете между банките и техните длъжници и дори да въведат т. нар. фалит на физическите лица. В следващи интервюта бяха изяснени някои от идеите като например тази, че при реализация на обезпечението дългът трябва да се счита за погасен, независимо от остатъците и беше определен срок за оповестяване на стратегия за свръхзадлъжнелите лица и домакинства – края на септември. Подобни намерения по сериозен въпрос, който се очаква да бъде подложен на широко обсъждане от страна на заинтересованите лица, а не - подобно на другите спорни решения на това правителство – да се решава тихомълком, задкулисно и популистки, разбуниха духовете.  От едната страна са длъжниците, които приветстват инициативата и които се надяват на безболезнено рестартиране на финансите си за нечия чужда сметка. От другата страна са банките, които възразиха, че те не създават пари, а преразпределят свободните такива в икономиката и подобен закон всъщност би навредил на изрядните платци и на тези, които спестяват (защото именно техните депозити се разпределят под формата на кредити). Намесиха се и колекторите с  твърдението, че фалитът не е индулгенция, а по-скоро санкция и юристите, предлагащи да се заимства немския (въпреки, че е един от най-неефективните данъчно) или американския модел (за който се счита, че е фактор за финансовата криза).

И понеже септември вече е факт от една страна, а от друга – вярвам в информираните решения, ще разгледаме в детайли

Що е то личен фалит и на каква почва вирее?

Различни са дефинициите за личен фалит в законодателствата, които го прилагат, но едно от най-добрите обобщения, на които съм попадала е на Ян-Око Хеуер от Университета в Бремен от речта му на международната конференция Преход към следкризисните нива на благополучие в Европа? Дългосрочни и краткосрочни перспективи, проведена в Берлинпрез юни тази година. Дефиницията, както и систематизирането на съществуващите в западния свят модели за личен фалит, които са подробно разгледани в текста по-долу са част от докторската дисертация на този автор, защитена в средата на 2013 г. Според Ян Хеуер личният фалит е процес, съдържащ в себе си следните елементи:

• искане за обявяване на фалит – в различните законодателства инициативата може да бъде както на длъжника, така и на някой от кредиторите му;

• условия, на които длъжникът трябва да отговаря – размер на дълга, продължителност на просрочието,  източник на дълга, лично и финансово състояние и т.н. Някои държави предвиждат наемане на финансов надзорник (финансира се от длъжника), както и покриване на административните разходи по процедурата отново от страна на длъжника;

• оценка – на допустимостта на длъжника до процедурата (обичайно с цел предотвратяване на измами), на имущество и начините и средствата за продажбата му с цел удовлетворяване на кредиторите, на несеквестируемия минимум, на размера на плащанията, които длъжникът ще трябва да прави към кредиторите си по време на периода на фалит и т.н. Различните законодателства са определили различни лица/институции, които извършват тези оценки;

• период на плащане / период на фалит – колко време длъжникът ще бъде във фалит, а именно – колко време ще прави определените при обявяването на фалита плащания към кредиторите си (обичайният период е от 5 до 7 години, като има възможност както за намаляване, така и за увеличаване на периода). Повечето страни са регламентирали и колко време след края на фалита длъжникът не може да обявява втори фалит (в някои държави това е допустимо само веднъж);

• задълженията на длъжника – или какво се очаква да прави или да не прави по време на фалита си – някои законодателства предвиждат невъзможност за доброволно напускане на месторабота, други – задължително обучение в областта на управлението на личните финанси, което се заплаща от длъжника и т.н., като задължението за изплащане на определена сума на кредиторите е общо за всички законодателства;

• забрани и рестрикции – тъй като фалитът всъщност е по-скоро наказание, по време на периода на фалит различните страни предвиждат различни санкции: от забрана за напускане на страната през запор на доходите над определен минимум до забрана за разпореждане със собственото имущество, забрана за занимания с търговска дейност, забрана за получаване на кредити и т.н.;

• отписване на дълга – или как точно се случва – необходимо ли е изпълнение на определени условия, има ли дългове, остатъците по които не се отписват, възможен ли е отказ от страна на кредиторите за отписване на остатъка.

Именно разликите по всеки един от тези елементи отличават законодателствата по отношение на личните фалити. Или казано по друг начин, създаването на закон за персоналния банкрут е нещо различно от определянето на абсолютната давност на вземанията.  Разглеждайки елементите на съществуващите системи, стигаме до заключението, че целта им е промяна в бъдеще - както на поведението на длъжника (повече отговорност, по-добро разбиране на материята, възможност за ново начало след изтърпяване на наказанието за обществено неприемливо поведение), така и на поведението на кредитора (съобразяване с настъпилата промяна в обстоятелствата при длъжника – най-често срещаните причини за обявяване на фалит по света са безработица, спад в доходите, непредвидени медицински разходи, фалит на бизнес, а не лоша първоначална оценка от страна на кредиторите, каквото е популисткото твърдение).  Друг извод, който се налага е, че подобни модели и системи са комплексни и целенасочени, а именно комплексност и ясна визия за целта липсват при обсъждането на евентуалния български закон за личните фалити.  Създаването на закон, който съдържа само един или няколко от тези елементи несъмнено няма да доведе до никаква позитивна промяна в бъдеще, а вероятно и ще предизвика сериозен хаос в настоящето.

Следва продължение - Личните фалити - част 2