Когато през март 2014 г. парламентът гласува промените в Закона за потребителския кредит, с които въведе таван на лихвите, Георги Кадиев – инициаторът на рестрикциите – гордо заяви „Това засяга тези кожодерски фирми за бързи кредити, които в много чести случаи стигат и до 100% на месец. (…) В момента спираме това нещо”. Днес, три месеца след влизането в сила на промените се оказва, че 1) никой нищо не спря и 2) бързите кредити продължават да са все така търсени в определен пазарен сегмент. Давам си сметка, че за г-н инициатора и другарите му концепцията за свободен пазар, в който вида на продуктите и цената им се определя от търсенето и потребителите е идеологически неприемлива, но вярвам, че са грамотни хора (т.е. поне могат да четат). Именно затова е озадачаващо защо, предлагайки (и приемайки) тези промени, те не се запознаха с резултатите от пространното Изследване на ограниченията по лихвените проценти в ЕС (iff/ZEW (2010): Study on interest rate restrictions in the EU, Final Report for the EU Commission DG Internal Market and Services, Project No. ETD/2009/IM/H3/87,Brussels/Hamburg/Mannhei). В него група икономисти и юристи от водещи европейски университети и институти правят сравнителен анализ на съществуващите практики по отношение на ограничаването на лихвените проценти, както от правна, така и от социално-икономическа гледна точка. Оказва се, че няма еднозначен отговор на въпроса печелят ли потребителите при въвеждане на подобни рестрикции. В настоящия текст ще разгледаме основните хипотези, свързани с въвеждането на таван на лихвите и какво установява изследването по отношение на достоверността им.

Хипотеза 1: Въвеждането на таван на лихвите ограничава достъпа до кредити, особено при потребителите с ниски доходи

Статистическите данни, както и резултатите от проучването, проведено за целите на изследването с участието на експерти от всички страни-членки на ЕС, 20 компании-кредитодатели, 34 асоциации на кредиторите, 47 потребителски организации и 44 публични организации потвърждават тази хипотеза. Което, впрочем, е логично – потребителите с ниски доходи са по-рискови, т.е. рисковият компонент в цената на кредита е по-голям, а оттам и цената е по-висока. Казано по друг начин, те могат да получат кредит само ако лихвата е над определено ниво. При наличие на таван на лихвите, при това не особено висок, те просто не получават кредит (законодателно все още частните компании не са принудени да предоставят кредити на всички поискали, но кой знае…).

В същото време проучване на сайта Моите пари от преди година установи, че в България т.нар. бързи кредити най-често се ползват за покриване на непредвидени разходи (често медицински), плащане на сметки за комунални услуги, ремонтни дейности и семейни събития. Оттук възниква логичния въпрос: в такава ситуация – внезапни медицински разходи, висока сметка за ток или парно, погребение и т.н. - заемателите отказват ли се от ползване на кредит или търсят пари от нерегулирани източници, каквито са лихварите? И защо се получи така, че господа законодателите не се сетиха, че широко отварят вратата на незаконното лихварство и тласкат сериозна част от населението натам?

Хипотеза 2: Таванът на лихвите води до намаляване на обема на отпуснатите потребителски кредити

Това твърдение се оказва невярно, защото данните сочат, че „скъпите“ кредити, които са обичайните засегнати от въвеждането на таван на лихвите, съставляват малка част от общия пазар на потребителски кредити. В държави като Германия и Полша се наблюдава ръст на пазара на кредитите след въвеждането на тавана, докато само в Дания пазарът се свива, което предполага изследване и на влиянието и на други фактори там.

Хипотеза 2а: Когато няма таван на лихвите, на пазара има повече различни кредитни продукти

Изследването установява, че хипотезата е вярна: пазарите, които не са ограничени с таван на лихвите разполагат с повече видове кредити, включително и скъпи кредити, което позволява на потребителите да избират с оглед на нуждите и възможностите си за погасяване. Връзката, обаче, тук не е правопропорционална, а влияят и други фактори като отношение на населението към кредитите като цяло и зрелостта на пазара. Пример за силно влияние на първия фактор е Белгия, където традиционно на кредитирането несе гледа с добро око, което води до ниски ниво на наситеност на пазара на потребителски кредити, а пример за второто - за нов пазар, който от скоро е отворен за кредитиране и поради това разнообразието не е голямо - е Чехия. Връзката между обема и разнообразието на т.нар. неконвенционални кредити (заемите до заплата, sms кредитите и т.н.) и тавана на лихвите е значително по-пряка – на пазарите с рестрикции има значително по-малък избор от тези традиционно по-скъпи заеми. В последно време се наблюдава промяна на параметрите на някои от тези продукти с цел адаптиране към пазари с лихвен таван – пример за това са „светкавичните“ заеми (Flietskredie) в Холандия.

Хипотеза 3: Таванът на лихвите води до забави на други плащанията (например на комунални услуги)

Тази хипотеза е свързана с неотложността или високия приоритет на разхода, за който не могат да се осигурят свежи пари под формата на кредит. Предполага се, че в такава ситуация евентуалният кредитополучател преразпределя наличните суми и това води до забава по други плащания, които той също дължи (най-често на сметки за комунални услуги). Изследването, обаче, не открива еднозначна връзка между двете събития – в определени държави това наистина се случва (например в Холандия), докато в други не се наблюдава (например Полша). Вероятното обяснение за противоречивите данни е, че в различните страни забавите по комуналните сметки имат различни последствия от една страна, а от друга – обичайно предоставящите ги компании са частни и процесът им по събиране на вземания е ефективен. Обичайно ръст на просрочия към други доставчици се наблюдава непосредствено след въвеждане на таван на лихвите и при условие, че той води до ограничаване на достъпа до кредити за потребители с ниски доходи.

Хипотеза 4: Таванът на лихвите води до значително по обем незаконно кредитиране

В рамките на изследването се разглеждат два източника на информация по отношение на незаконно предоставяните кредити. Първият е доклад от 2004 г. със спорна според авторите на цитираното изследване методология за събиране на данните, според който във Франция и Германия (страни с таван на лихвите) два до три пъти повече кредитополучатели с ниски доходи са били в контакт с незаконни кредитори в сравнение с Англия (страна без лихвени рестрикции по това време). Вторият източник са резултатите от проучването сред кредиторите и потребителските организации и според него хипотезата е вярна само по отношение на потенциалните кредитополучатели, които имат ниски доходи. В  България основните потребители на т.нар. "бързи" кредити са именно хора с ниски доходи (според данните на Моите пари - домакинства с доходи между 500 лв. и 1000 лв.), което означава, че след въвеждането на рестрикциите се очаква бум на незаконното кредитиране, а оттам - и незаконните практики по събиране на просрочени вземания по тях.

Хипотеза 5: Липсата на таван на лихвите води до свръхзадлъжнялост

Оказва се, че няма връзка между наличието на таван на лихвите и нивата на свръхзадлъжнялост. При сериозна регулация на нивата на лихвите в Италия 16% от всички домакинства и 29% от тези с ниски доходи са свръхзадлъжнели, а в Холандия при същите условия нивата са съответно 4% и 14%. При практически липсваща регулация в Испания свръхзадлъжнели са само 7% от домакинствата и 11% от бедните такива. България – за всеобща изненада – води класацията по свръхзадлъжнялост в ЕС – у нас 35% от всички домакинства и 49% от домакинствата с ниски доходи са свръхзадлъжнели. До тук с мита, българите не ползват заеми.

Следва продължение...

Още при подписването на американската конституция през 1789 г. Конгресът решава случаите на банкрут да бъдат третирани с общ закон. Първият такъв в САЩ е приет през 1800 г., като той се отнася само за търговската несъстоятелност и е в сила до 1803 г. Първият нормативен акт регулиращ доброволните фалити, включително и на физически лица се приема през 1841 г. и именно той, както и следващите – законът от 1867 г., от 1898 г., от 1938 г. и реформата от 1978 г. – оформят съвременната концепция за фалити на физически лица в САЩ.

Към днешна дата две са възможностите за обявяване на личен фалит – т.нар. ликвидация (или фалит по смисъла на гл.7 от Закона за фалитите) и преструктуриране на дълговете (или фалит по смисъла на гл. 13 от Закона за фалитите). Законът също така регулира и фалитите на фермери и рибари, както и на чужди граждани на територията на САЩ, но това са по-скоро частни случаи. В рамките на този текст ще бъдат разгледани начините за удовлетворяване на кредиторите и за отписване на дълга, както и ограничителните условия при фалитите посредством ликвидация и преструктуриране на дълга.

Глава 7 - Ликвидация

65% от исканията за обявяване на личен фалит в САЩ са именно по смисъла на гл. 7. Процедурата е сравнително проста:  цялото имущество на длъжника, с изключение на несеквестируемия минимум (в различните щати той е различен, но обичайно включва минимума от дрехи и домакински вещи, необходими за оцеляване) бива продадено от синдик, събраната сума се разпределя между кредиторите, а те от своя страна отписват дълга, останал след  ликвидацията на активите и разпределянето на средствата. По този начин длъжникът получава шанс за ново начало.

Ограничителните условия са няколко и са свързани с допустимостта до процедурата и с отписването на дългове. В следствие на значителния ръст на измами при фалит поради задлъжнялост по кредитни карти, през 2005 г. се приема ограничително условие, познато повече като Тест за бедност – искане за личен фалит могат да подават само лица, чиито доходи са под средните доходи на домакинство от същия вид в съответния щат. Също така при обявяване на фалит в рамките на следващите осем години не може да бъде обявен повторен такъв. Не могат да бъдат отписани студентски заеми, данъци и издръжки. Отписване може да бъде отказано и в случай, че длъжникът е укрил финансова информация.

Глава 13 – Преструктуриране

При фалитите с преструктуриране длъжникът запазва собствеността си върху активите, но в рамките на следващите 3 до 5 години е задължени да прави месечни вноски към кредиторите си. Продължителността на периода, както и размера на плащанията се решават от съда, като се вземат под внимание различни фактори като стойността на активите, приходите и разходите на длъжника. Именно приходите определят продължителността на периода – при приходи под средните за съответния щат периодът е тригодишен, а при такива над средното ниво – петгодишен. Обичайно плащанията се извършват към синдик, който разпределя сумите между кредиторите. При спазване на погасителния план и след изтичане на периода, съдът постановява отписване на остатъка от дълга. При неспазване, обаче кредиторите са свободни да заведат дело срещу длъжника и да съберат вземанията си съгласно законите в съответния щат.

Ограничителното условие тук е вида доход на длъжника – само лица с постоянен доход имат право да обявят този вид фалит. Осемгодишното ограничение за обявяване на повторен фалит е валидно и тук, както и вида дългове, които не подлежат на отписване.

Разходите

Таксата за подаване на искане за фалит по смисъла на гл. 7 е в размер на 299$, а на гл.13 - 279$ и са за сметка на длъжника. Разходите за наемане на финансов консултант, синдик и/или адвокат варират от 1099$ до 1900$. Длъжникът също така е задължен след обявяването на фалит да завърши курс по финансова грамотност, който също е за негова сметка.

По-трудни за остойностяване са бъдещите разходи като отказ на достъп до кредитни продукти или предоставяне на кредити при значителна лихва, повишаване на размера на застрахователната премия при различните видове застраховки и т.н. Имайки предвид, че кредитното досие е основата за доста решения в обществото в САЩ (от наемане на работа до достъп на децата до някои учебни заведения), клеймото на фалита често се оказва сериозен дългосрочен проблем.

Вместо заключение

Въпреки относително простата процедура, фалитите в САЩ преди кризата не са популярна практика: през първата половина на 20-ти век броят на фалитите е средно 0.15 случая на 1000 души население годишно. Значителен ръст се наблюдава след 60-те години (когато кредитните карти масово навлизат в употреба) като през 2004 г. нивата вече са 5.4 случая на 1000 души население годишно. Въвеждането на Теста за бедност с цел ограничаване на измамите видимо обръща тренда защото за последната една година случаите са 3.6 на 1000 души население*.

*Данните са от Administrative Office of the U.S. Courts

Необичайните заподозрени или каква е класификацията на системите за личен фалит

Да се цитират извадки от един или друг закон без да се разбере смисълът им е същото като да се изброяват поименно жителите на някой град. В същото време, обаче, съществуващите системите за личен фалит са доста различни и всеки, решил да се запознае с тях, в крайна сметка се оказва изгубен в минимални размери на дългове, списъци с несеквестируеми вещи и купчина условни срокове. Именно липсата на критерии за систематизиране води до подробно описание на едно или друго законодателство в тази област, но въпросите „Какво означава това?“ и „Как се отнася към ситуация в България?“ си остават.

В докторската теза на Ян Хеуер намерих и най-смислената класификация на системите за личен фалит, на която съм попадала до момента. Авторът изследва системите на англосаксонските държави (Австралия, Канада, Англия и Уелс, Нова Зеландия, Шотландия и САЩ) и на девет европейски страни (Австрия, Белгия, Дания, Финландия, Франция, Германия, Холандия, Норвегия и Швеция). Фокус на изследването му са три въпроса: Кой може да ползва личния фалит? (критерии за допустимост, задължения и санкции, облекчения за крайно бедни длъжници), Какви дългове се отписват? (респективно какви са изключенията) и Кога се отписват дългове? (продължителност на фалита и обхват дейността на съответната администрация през това време).  След двугодишно изучаване на наличните системи, Хеуер обособява четири типа в зависимост от това кой тип отношения регулира законът – дали отношенията кредитор-длъжник или отношенията длъжник-общество и те са Пазарния модел за личен фалит, Рестриктивния модел, Модела на отговорността и Модела на милостта.

Пазарния модел, прилаган в САЩ и Канада се характеризира с бързо освобождаване от определени дългове (сроковете, след които задълженията биват отписвани са най-кратките, но на отписване не подлежат задължения като издръжки, студентски заеми, данъци и такси, нетърговски дългове и т.н.), което прехвърля риска директно към кредиторите и се разчита на механизмите на свободния пазар и ефективността на пазарната икономика въобще за регулирането му. При ръст на фалитите се покачва цената на кредитите, което при ценово еластично търсене обичайно води до отлив на кредитополучатели, а това намалява цената. Когато обаче търсенето е ценово нееластично, то тогава сметката се плаща от изрядните кредитополучатели. В последните години в този модел бяха направени някои промени - освен критерии за допустимост до процедурата с цел предотвратяване на измами, се въведоха и някои изисквания по отношение на задълженията на длъжниците по време на фалита в посока обучение, ползване на професионални съветници и т.н., което вече е посока към регулациите и не толкова към пазара.

В контекста на България моделът е един от най-подкрепяните и не е чудно, защото посланието му е: „ Кредиторите носят риска за оценката на кредитополучателя“  и доста добре кореспондира с наслагвания образ на лошия банкер и горкия добър неплащащ длъжник. Статистиките, обаче, показват, че фалитите са следствие от т.нар. социален форсмажор – загуба на работа, , непредвидени разходи и т.н. – настъпил след получаване на кредита, което е индикатор, че кредиторите са оценили правилно към момента на оценката, а неемоционално погледнато неплащащият длъжник всъщност краде и то не от банката, а от нечии спестявания. Моделът е неприложим тук най-вече заради степента и посоката на развитие на свободния пазар – в момента сме в ситуация, в която държавата има желание да регулира дори работното време на пазарните участниците (имам предвид идеята за ограничаване на работата на търговските вериги с цел стимулиране на малките магазини) и преразпределя съществена част от доходите в икономиката, т.е. свободен пазар практически не съществува и тенденцията е за все по-сериозна намеса на държавата. Прехвърлянето на риска към кредиторите би довело до ръст на лихвите по кредитите (за което потребителите не са готови) или до сериозен спад в кредитирането (за което икономиката не е готова).

Рестриктивният модел е характерен за останалите англосаксонски държави: Англия, Шотландия, Австралия и Нова Зеландия и съдържа някои от параметрите на Пазарния модел като кратката продължителност на фалита (от една до три години). Особеното при него е, че съдържа определени ограничения (или рестрикции) на определени граждански, икономически  и политически права на длъжниците (правото да пътува извън граница, да се разпорежда с имуществото си, да разполага с пари в брой, да получава директно заплатата си, да гласува и т.н.). Същността тук е, че посредством ограниченията обществото трябва да бъде предпазено от длъжниците. Подобна трактовка е исторически обусловена – фалитите са били част от наказателното право в тези държави и целта им е опазване на определен обществен ред.

Парадоксално никой не споменава тези модели като възможни за прилагане в България – може би именно заради предпоставката, че поведението на длъжниците е обществено неприемливо и подлежи на съответното санкциониране. Предвид нивата на корупция на всички нива, този модел също изглежда много трудно приложим тук.

Моделът на отговорността се прилага в Германия и Австрия.  Типични за него са дългите срокове на фалита и респективно на плащанията към кредиторите (пет до седем години в стандартния случай), както и множеството задължения на длъжника по отношение на образованието и поведението му. Кредиторите имат сериозен контрол върху процеса, включително и върху минималния размер на плащанията, които трябва да бъдат направени по време на периода на фалит. Основната разлика с Пазарния модел е, че тук се приема, че длъжникът е отговорен за ангажиментите, които е поел, за действията и бездействията си и от него се очаква да направи максимума, за да изпълни задълженията си, т.е. фокусът е върху личната му отговорност. Най-сериозния му недостатък е невъзможността на крайно бедните длъжници да стигнат до края на процедурата (т.е. до отписване на остатъците по дълговете) поради изискването за минимален размер на плащанията по време на фалита, както и сериозните разходи по този процес. Статистиката  показва, че 80% от процедурите по личен фалит в Германия генерират повече разходи за държавата отколкото са плащанията на длъжниците.  За сметка на това възможностите за измами са сравнително ниски, а рискът от настъпване на фалита практически се разпределя между кредитора и длъжника.

В чистия му вид този модел не е подходящ за директен трансфер в България от една страна, заради изключването от процеса на крайно бедните, а от друга – заради административните разходи. Сходен модел, обаче, би свършил добра работа в постсоциалистическото общество като нашето, където личната отговорност все още не се осъзнава достатъчно. Моделът е справедлив и от гледна точка на разпределението на риска, което би удовлетворило както кредиторите, така и длъжниците.

Последният модел е Моделът на милостта и той се прилага във Франция, Белгия и скандинавските страни. Фокус тук е нуждата на длъжника и персоналната му способност да погасява дългове. Конкретните параметри на фалита – продължителност, дължими плащания и т.н. – се определят от държавни служители, а самите процедури са гъвкави и подлежащи на адаптиране към различните казуси. Именно заради субективната оценка на нуждите и способностите на длъжника от страна на друго лице моделът е наречен по този начин – длъжникът се оставя на милостта на съответния служител. Кредиторите нямат съществен контрол върху процеса и лично на мен моделът ми напомня определени лозунги и принципи от развития социализъм от средата на 80-те. Конкретното послание на този модел е социалното здраве и просперитета на обществото – гъвкавите норми всъщност предотвратяват социалното изключване и заклеймяване стигматизирането в следствие на задлъжняване.

Въпреки че на пръв поглед изглежда крайно хуманен и социален, може би това е моделът с най-голям риск от измами, предполагащ корупция на почти всички нива, което го прави лоша комбинация от държавна регулация в условия на пазарна икономика, ако го разглеждаме в контекста на страната ни. Именно поради това е крайно неприложим за България, отчитайки състоянието на държавната администрация и нивата на корупция в страната. Освен това, за да има грижа за състоянието на гражданите в обществото е необходимо да има както граждани със съответното гражданско поведение, така и общество, а за съжаление преобладаващото поведение тук е като на бежанци във враждебна страна.

Вместо заключение

В същността си законовите норми съдържат определено послание по отношение на приемливото и неприемливото поведение. Именно в този смисъл  двете оси на регулация (кредитор – длъжник и длъжник– общество)  предават посланието от чия гледна точка е неприемливо поведението на длъжника – дали става въпрос за лична отговорност в контекста на отношенията му с кредитора или става въпрос за обществено недопустимо поведение (обществото – макар и косвено – също е фактор в тези отношения, тъй като регулира нормите им от една страна, а от друга – плаща сметката на отписаните дългове).  Имайки предвид всичко, казано до тук, когато говорим  за български закон за личните фалити е добре да се изясни каква е целта на този закон, дългосрочното послание и очакваната промяна в бъдеще за всички засегнати от него социални и икономически групи.  Липсата на фокус, цел и анализ на последствията в блуждаещите в пространството изказвания ги прави да изглеждат крайно хаотични и поставят под съмнение компетентността на правещите ги.

За да продължим темата и да навлезем в конкретиката на различните модели, в следващите четири публикации ще бъдат разгледани в детайли всеки един от моделите заедно конкретен пример как би изглеждал личния фалит, ако се прилага съответния модел.