Когато през март 2014 г. парламентът гласува промените в Закона за потребителския кредит, с които въведе таван на лихвите, Георги Кадиев – инициаторът на рестрикциите – гордо заяви „Това засяга тези кожодерски фирми за бързи кредити, които в много чести случаи стигат и до 100% на месец. (…) В момента спираме това нещо”. Днес, три месеца след влизането в сила на промените се оказва, че 1) никой нищо не спря и 2) бързите кредити продължават да са все така търсени в определен пазарен сегмент. Давам си сметка, че за г-н инициатора и другарите му концепцията за свободен пазар, в който вида на продуктите и цената им се определя от търсенето и потребителите е идеологически неприемлива, но вярвам, че са грамотни хора (т.е. поне могат да четат). Именно затова е озадачаващо защо, предлагайки (и приемайки) тези промени, те не се запознаха с резултатите от пространното Изследване на ограниченията по лихвените проценти в ЕС (iff/ZEW (2010): Study on interest rate restrictions in the EU, Final Report for the EU Commission DG Internal Market and Services, Project No. ETD/2009/IM/H3/87,Brussels/Hamburg/Mannhei). В него група икономисти и юристи от водещи европейски университети и институти правят сравнителен анализ на съществуващите практики по отношение на ограничаването на лихвените проценти, както от правна, така и от социално-икономическа гледна точка. Оказва се, че няма еднозначен отговор на въпроса печелят ли потребителите при въвеждане на подобни рестрикции. В настоящия текст ще разгледаме основните хипотези, свързани с въвеждането на таван на лихвите и какво установява изследването по отношение на достоверността им.

Хипотеза 1: Въвеждането на таван на лихвите ограничава достъпа до кредити, особено при потребителите с ниски доходи

Статистическите данни, както и резултатите от проучването, проведено за целите на изследването с участието на експерти от всички страни-членки на ЕС, 20 компании-кредитодатели, 34 асоциации на кредиторите, 47 потребителски организации и 44 публични организации потвърждават тази хипотеза. Което, впрочем, е логично – потребителите с ниски доходи са по-рискови, т.е. рисковият компонент в цената на кредита е по-голям, а оттам и цената е по-висока. Казано по друг начин, те могат да получат кредит само ако лихвата е над определено ниво. При наличие на таван на лихвите, при това не особено висок, те просто не получават кредит (законодателно все още частните компании не са принудени да предоставят кредити на всички поискали, но кой знае…).

В същото време проучване на сайта Моите пари от преди година установи, че в България т.нар. бързи кредити най-често се ползват за покриване на непредвидени разходи (често медицински), плащане на сметки за комунални услуги, ремонтни дейности и семейни събития. Оттук възниква логичния въпрос: в такава ситуация – внезапни медицински разходи, висока сметка за ток или парно, погребение и т.н. - заемателите отказват ли се от ползване на кредит или търсят пари от нерегулирани източници, каквито са лихварите? И защо се получи така, че господа законодателите не се сетиха, че широко отварят вратата на незаконното лихварство и тласкат сериозна част от населението натам?

Хипотеза 2: Таванът на лихвите води до намаляване на обема на отпуснатите потребителски кредити

Това твърдение се оказва невярно, защото данните сочат, че „скъпите“ кредити, които са обичайните засегнати от въвеждането на таван на лихвите, съставляват малка част от общия пазар на потребителски кредити. В държави като Германия и Полша се наблюдава ръст на пазара на кредитите след въвеждането на тавана, докато само в Дания пазарът се свива, което предполага изследване и на влиянието и на други фактори там.

Хипотеза 2а: Когато няма таван на лихвите, на пазара има повече различни кредитни продукти

Изследването установява, че хипотезата е вярна: пазарите, които не са ограничени с таван на лихвите разполагат с повече видове кредити, включително и скъпи кредити, което позволява на потребителите да избират с оглед на нуждите и възможностите си за погасяване. Връзката, обаче, тук не е правопропорционална, а влияят и други фактори като отношение на населението към кредитите като цяло и зрелостта на пазара. Пример за силно влияние на първия фактор е Белгия, където традиционно на кредитирането несе гледа с добро око, което води до ниски ниво на наситеност на пазара на потребителски кредити, а пример за второто - за нов пазар, който от скоро е отворен за кредитиране и поради това разнообразието не е голямо - е Чехия. Връзката между обема и разнообразието на т.нар. неконвенционални кредити (заемите до заплата, sms кредитите и т.н.) и тавана на лихвите е значително по-пряка – на пазарите с рестрикции има значително по-малък избор от тези традиционно по-скъпи заеми. В последно време се наблюдава промяна на параметрите на някои от тези продукти с цел адаптиране към пазари с лихвен таван – пример за това са „светкавичните“ заеми (Flietskredie) в Холандия.

Хипотеза 3: Таванът на лихвите води до забави на други плащанията (например на комунални услуги)

Тази хипотеза е свързана с неотложността или високия приоритет на разхода, за който не могат да се осигурят свежи пари под формата на кредит. Предполага се, че в такава ситуация евентуалният кредитополучател преразпределя наличните суми и това води до забава по други плащания, които той също дължи (най-често на сметки за комунални услуги). Изследването, обаче, не открива еднозначна връзка между двете събития – в определени държави това наистина се случва (например в Холандия), докато в други не се наблюдава (например Полша). Вероятното обяснение за противоречивите данни е, че в различните страни забавите по комуналните сметки имат различни последствия от една страна, а от друга – обичайно предоставящите ги компании са частни и процесът им по събиране на вземания е ефективен. Обичайно ръст на просрочия към други доставчици се наблюдава непосредствено след въвеждане на таван на лихвите и при условие, че той води до ограничаване на достъпа до кредити за потребители с ниски доходи.

Хипотеза 4: Таванът на лихвите води до значително по обем незаконно кредитиране

В рамките на изследването се разглеждат два източника на информация по отношение на незаконно предоставяните кредити. Първият е доклад от 2004 г. със спорна според авторите на цитираното изследване методология за събиране на данните, според който във Франция и Германия (страни с таван на лихвите) два до три пъти повече кредитополучатели с ниски доходи са били в контакт с незаконни кредитори в сравнение с Англия (страна без лихвени рестрикции по това време). Вторият източник са резултатите от проучването сред кредиторите и потребителските организации и според него хипотезата е вярна само по отношение на потенциалните кредитополучатели, които имат ниски доходи. В  България основните потребители на т.нар. "бързи" кредити са именно хора с ниски доходи (според данните на Моите пари - домакинства с доходи между 500 лв. и 1000 лв.), което означава, че след въвеждането на рестрикциите се очаква бум на незаконното кредитиране, а оттам - и незаконните практики по събиране на просрочени вземания по тях.

Хипотеза 5: Липсата на таван на лихвите води до свръхзадлъжнялост

Оказва се, че няма връзка между наличието на таван на лихвите и нивата на свръхзадлъжнялост. При сериозна регулация на нивата на лихвите в Италия 16% от всички домакинства и 29% от тези с ниски доходи са свръхзадлъжнели, а в Холандия при същите условия нивата са съответно 4% и 14%. При практически липсваща регулация в Испания свръхзадлъжнели са само 7% от домакинствата и 11% от бедните такива. България – за всеобща изненада – води класацията по свръхзадлъжнялост в ЕС – у нас 35% от всички домакинства и 49% от домакинствата с ниски доходи са свръхзадлъжнели. До тук с мита, българите не ползват заеми.

Следва продължение...

Още при подписването на американската конституция през 1789 г. Конгресът решава случаите на банкрут да бъдат третирани с общ закон. Първият такъв в САЩ е приет през 1800 г., като той се отнася само за търговската несъстоятелност и е в сила до 1803 г. Първият нормативен акт регулиращ доброволните фалити, включително и на физически лица се приема през 1841 г. и именно той, както и следващите – законът от 1867 г., от 1898 г., от 1938 г. и реформата от 1978 г. – оформят съвременната концепция за фалити на физически лица в САЩ.

Към днешна дата две са възможностите за обявяване на личен фалит – т.нар. ликвидация (или фалит по смисъла на гл.7 от Закона за фалитите) и преструктуриране на дълговете (или фалит по смисъла на гл. 13 от Закона за фалитите). Законът също така регулира и фалитите на фермери и рибари, както и на чужди граждани на територията на САЩ, но това са по-скоро частни случаи. В рамките на този текст ще бъдат разгледани начините за удовлетворяване на кредиторите и за отписване на дълга, както и ограничителните условия при фалитите посредством ликвидация и преструктуриране на дълга.

Глава 7 - Ликвидация

65% от исканията за обявяване на личен фалит в САЩ са именно по смисъла на гл. 7. Процедурата е сравнително проста:  цялото имущество на длъжника, с изключение на несеквестируемия минимум (в различните щати той е различен, но обичайно включва минимума от дрехи и домакински вещи, необходими за оцеляване) бива продадено от синдик, събраната сума се разпределя между кредиторите, а те от своя страна отписват дълга, останал след  ликвидацията на активите и разпределянето на средствата. По този начин длъжникът получава шанс за ново начало.

Ограничителните условия са няколко и са свързани с допустимостта до процедурата и с отписването на дългове. В следствие на значителния ръст на измами при фалит поради задлъжнялост по кредитни карти, през 2005 г. се приема ограничително условие, познато повече като Тест за бедност – искане за личен фалит могат да подават само лица, чиито доходи са под средните доходи на домакинство от същия вид в съответния щат. Също така при обявяване на фалит в рамките на следващите осем години не може да бъде обявен повторен такъв. Не могат да бъдат отписани студентски заеми, данъци и издръжки. Отписване може да бъде отказано и в случай, че длъжникът е укрил финансова информация.

Глава 13 – Преструктуриране

При фалитите с преструктуриране длъжникът запазва собствеността си върху активите, но в рамките на следващите 3 до 5 години е задължени да прави месечни вноски към кредиторите си. Продължителността на периода, както и размера на плащанията се решават от съда, като се вземат под внимание различни фактори като стойността на активите, приходите и разходите на длъжника. Именно приходите определят продължителността на периода – при приходи под средните за съответния щат периодът е тригодишен, а при такива над средното ниво – петгодишен. Обичайно плащанията се извършват към синдик, който разпределя сумите между кредиторите. При спазване на погасителния план и след изтичане на периода, съдът постановява отписване на остатъка от дълга. При неспазване, обаче кредиторите са свободни да заведат дело срещу длъжника и да съберат вземанията си съгласно законите в съответния щат.

Ограничителното условие тук е вида доход на длъжника – само лица с постоянен доход имат право да обявят този вид фалит. Осемгодишното ограничение за обявяване на повторен фалит е валидно и тук, както и вида дългове, които не подлежат на отписване.

Разходите

Таксата за подаване на искане за фалит по смисъла на гл. 7 е в размер на 299$, а на гл.13 - 279$ и са за сметка на длъжника. Разходите за наемане на финансов консултант, синдик и/или адвокат варират от 1099$ до 1900$. Длъжникът също така е задължен след обявяването на фалит да завърши курс по финансова грамотност, който също е за негова сметка.

По-трудни за остойностяване са бъдещите разходи като отказ на достъп до кредитни продукти или предоставяне на кредити при значителна лихва, повишаване на размера на застрахователната премия при различните видове застраховки и т.н. Имайки предвид, че кредитното досие е основата за доста решения в обществото в САЩ (от наемане на работа до достъп на децата до някои учебни заведения), клеймото на фалита често се оказва сериозен дългосрочен проблем.

Вместо заключение

Въпреки относително простата процедура, фалитите в САЩ преди кризата не са популярна практика: през първата половина на 20-ти век броят на фалитите е средно 0.15 случая на 1000 души население годишно. Значителен ръст се наблюдава след 60-те години (когато кредитните карти масово навлизат в употреба) като през 2004 г. нивата вече са 5.4 случая на 1000 души население годишно. Въвеждането на Теста за бедност с цел ограничаване на измамите видимо обръща тренда защото за последната една година случаите са 3.6 на 1000 души население*.

*Данните са от Administrative Office of the U.S. Courts

4. За целите и постигането им

Колко е важно целите да са smart и да са възложени по правилния начин вече е казано и написано доста пъти. В случая, говорейки за постигането на цели бих искала да се спра на три други фактора, обезпечаващи изпълнението им – инвестирането в компетентността на служителите, ефективната обратна връзка и корпоративната култура на очаквани постижения.

Да се инвестира в служителите не означава само заплатите им да са конкурентни и социалният им пакет да е атрактивен, а също така и целенасочено и постоянно да се развива компетентността им. Случвало се е в разговори по темата да ни задават въпроса какъв е смисълът да се развиват служителите при условие, че когато станат много успешни и компетентни, те така и така ще напуснат. Струва ми се, че това е изначален избор, пред който се изправя всеки ръководител – да прецени с какви хора би искал да работи: с резултатни, но търсещи развитие или с некомпетентни, но сигурни. Преди време попаднах на подобна фраза – „Предпочитам да ме напускат умни хора, отколкото да работя с глупаци“.  Да бъде изваден наяве целият потенциал на служителите означава ръководителите да отделят необходимото време и енергия за повишаване на конкретни умения и превръщане на слабите страни (защото всеки служител ги има) в силни такива. А за тази цел пък е необходим структуриран и постоянен мониторинг на дейността и представянето на колекторите, което води до необходимост от още повече време и енергия, които ръководителите да отделят. Без ясна идея кой служител от какви инвестиции в компетентност се нуждае и без ясната комуникация към него дори скъпи външни обучения могат да се превърнат в демотивиращ фактор („Мислят си, че не се справям и затова ме изпращат на обучение“).

Това всъщност е и вторият фактор при постигането на целите, а именно – навременната и ефективна обратна връзка. Почти навсякъде вече има въведени процедури за атестация, които до известна степен формализират процеса по даване и получаване на обратна връзка. Същественият проблем по отношение на атестациите е, че са редки (обичайно се случват на всеки шест месеца) и че се провеждат проформа („…виж тази бланка и я подпиши“). Ефективната обратна връзка е нещо различно: на първо място тя е конкретна и навременна. При работата с вземания е добре колекторите да получават такава навреме (т.е. непосредствено след предприемането на определени действия, след забелязването на проблемни области или след отчитането на конкретен резултат) и тя да включва както успешното справяне, така и посоките за развитие и подобрение. По този начин фокусът остава върху конкретно поведение или компетентност и всъщност се създават условия определени слабости да бъдат коригирани навреме. За сравнение, ако се изчака шестмесечната редовна атестация определено нежелано поведение или липсваща компетентност вече ще са се превърнали в устойчив навик.

Отношението на компанията към постигането на целите (или неизпълнението им) е на последно място, но е с критична важност, защото интегрирайки се във фирмената култура, служителите възприемат именно това отношение към поставените им цели и задачи. Обичайно за различните позиции с ясна ориентация към количествените резултати (каквито са колекторите, например) е настроена бонусна система, която да стимулира изпълнението на целите. Често пъти, обаче, получаването на бонус (т.е. изпълнението на целите) се възприема от самите служители като по-скоро пожелателно, отколкото очаквано събитие. Липсата на силен стрес, причинен от евентуално неизпълнение на целите несъмнено прави работната среда приятна, но за да работи с успешни колектори една компания трябва еднозначно да заяви позицията си по отношение на изпълнението на поставените цели. Един от най-добрите примери за подобно позициониране е начинът, по който са структурирани интервютата в повечето микрофинансиращи организации, ползващи модела на Grameen bank. На последното интервю преди наемането на съответния служител се дискутира факта, че очакването на организацията е целите да бъдат изпълнявани. При неизпълнение в конкретен месец се анализират промените в средата и се предприемат съответните мерки. При неизпълнение  на целите втори пореден месец без съществени промени в пазара и средата, съответният служител  бива обучаван отново и ако неизпълнението продължи и трети месец, служителят бива освободен. Макар и на пръв поглед рязко, подобно отношение изключително ясно дефинира очакванията на компанията и е основа за създаването на т.нар. среда за постижения, в която остават най-добрите служители, постигайки най-добрите си резултати, а дългосрочно това превръща съответната компания в желано и търсено от страна на други качествени служители работно място.

5. Активност vs. реактивност

Ако затворим кръга, ще се върнем към първоначалния въпрос къде са хората. Отговорът е прост – тук са. Нюансът е как избира да се държи работодателя – активно или реактивно. Събирането на вземания несъмнено е нова дейност, набираща скорост едва в последните години. Това от своя страна означава, че готови добри специалисти се намират трудно и те обичайно са твърде скъпи. Често срещаната реакция на работодателите е да наемат каквото се предлага относително евтино (т.е. първо реагират на пазара) и след това, отчитайки несправянето им, да ги уволнят, искрено възмутени (т.е. реагират на поведението и компентността на несправилия се колектор). И след това упражнението започва отначало. Очакването да се работи с успешни колектори без работодателят да е дал неговата половина от предпоставките за успех наподобява очакване на печалба от лотарията без да е купен билет. В този смисъл с успешни събирачи работят тези компании, които са активна страна в комуникацията със служителите си: те отделят необходимото време да наемат правилния човек (не непременно с желаните умения, а по-скоро с търсените качества и пасващ на екипа), те го обучават и развиват, те го познават и знаят в каква посока иска да се развива, те му дават адекватна обратна връзка за справянето, те създават култура и среда за постигате на резултати, които се и ценят. Те са желаните работодатели, при които израстват и остават на работа успешните колектори.