Личните фалити и законовото уреждане на проблема в България са цикличната тема, по която започва да се говори когато: а) БНБ оповести статистика с ръст на просрочените вземания, б) липсват други съществени икономически новини и в)поредното правителство получи поредния си популистки припадък. Несъмнено страната ни е една от последните в цивилизования свят, в която въпросът не е уреден законово (дори Литва има закон за личните банкрути, който е в сила от март 2013 г.). Въпреки това, обаче, силно впечатление правят две неща: от една страна - хаотичното говорене по темата, а от друга – липсата на достоверна и структурирана информация за случващото се по света. Хаотичното говорене е следствие от публични изказвания на представители на различни групи (политици, длъжници, юристи, кредитори и колектори), които цитират части от чужди закони (разбира се, само тези части, подкрепящи собствената им теза), като цитатите са извадени от социално-икономически контекст и липсва анализ както на ефективността на съответните закони в страната-източник, така и на евентуалното им приложение в България. И ако това е по-скоро въпрос на персонални умения за анализ и боравене с информация, то далеч по-сериозен проблем се оказва липсата на структурирана информация, защото по отношение на личните фалити е далеч по-лесно да ползваме работещите механизми и добрите практики, избягвайки неефективните подходи, вместо тепърва да се опитваме да откриваме колелото.
Целта на този текст е да се направи бърз обзор на случилото се в България до момента по тази тема и да се структурират съществуващите модели за личен фалит, анализирайки развитите пазарни икономики на англосаксонските държави и на континентална Европа. За максимална полезност за разбиране на темата в дълбочина, в следващите четири публикации ще бъдат разгледани и конкретни примери за личен фалит в рамките на съответния модел, като ще бъдат изведени и предимствата и недостатъците от прилагането му.
Записки по българските фалити
В българското законодателство към момента е уреден само въпросът за несъстоятелността на юридическите лица - последната актуализация на Търговския закон, касаеща темата, е от март 2013 г. Въпреки, че различни заинтересовани страни повдигат въпроса за личните фалити (или т.нар. персонални банкрути или потребителска несъстоятелност) сравнително често от 2008 година насам, единствената законодателна инициатива в тази посока е проектозакона за допълнение на Закона за задълженията и договорите, внесен в Народното събрание от депутатите от ГЕРБ Емил Радев, Светослав Тончев и Красимир Ципов през януари 2013 г., до чието реално разглеждане така и не се стигна. В интернет пространството широко се обсъждаха (и продължават да се цитират) потенциалните санкции за длъжниците – да нямат право на банкови кредити, занимания с търговия и т.н. – но всъщност проектозаконът има една-единствена точка и тя е въвеждането на 10-годишна абсолютна давност за вземанията от физическите лица. Мотивите за тази промяна са една страница, като ключовият аргумент е „С уеднаквяване на режима за 10-годишен давностен срок за погасяване на публичните и частни задължения на физически лица, ще се даде шанс на гражданите да започнат от нулата и на чисто да градят своята семейна икономика. Достатъчно са защитени и интересите на кредиторите, защото десет години е един дълъг срок в който кредиторите реално могат да съберат вземанията си, като в по-голямата си част от случаите те могат да се снабдят на извънсъдебно изпълнително основание с изпълнителен лист и да се възползват от ускорени съдебни процедури.“. Пълният текст на проектозакона може да бъде намерен на уебсайта на Народното събрание или да бъде свален от тук.
От началото на юли тази година, темата отново стана актуална след изказване на настоящия вицепремиер Даниела Бобева и депутатът от ДПС Иван Цонев, че са възможни промени в законодателството, които да облекчат споровете между банките и техните длъжници и дори да въведат т. нар. фалит на физическите лица. В следващи интервюта бяха изяснени някои от идеите като например тази, че при реализация на обезпечението дългът трябва да се счита за погасен, независимо от остатъците и беше определен срок за оповестяване на стратегия за свръхзадлъжнелите лица и домакинства – края на септември. Подобни намерения по сериозен въпрос, който се очаква да бъде подложен на широко обсъждане от страна на заинтересованите лица, а не - подобно на другите спорни решения на това правителство – да се решава тихомълком, задкулисно и популистки, разбуниха духовете. От едната страна са длъжниците, които приветстват инициативата и които се надяват на безболезнено рестартиране на финансите си за нечия чужда сметка. От другата страна са банките, които възразиха, че те не създават пари, а преразпределят свободните такива в икономиката и подобен закон всъщност би навредил на изрядните платци и на тези, които спестяват (защото именно техните депозити се разпределят под формата на кредити). Намесиха се и колекторите с твърдението, че фалитът не е индулгенция, а по-скоро санкция и юристите, предлагащи да се заимства немския (въпреки, че е един от най-неефективните данъчно) или американския модел (за който се счита, че е фактор за финансовата криза).
И понеже септември вече е факт от една страна, а от друга – вярвам в информираните решения, ще разгледаме в детайли
Що е то личен фалит и на каква почва вирее?
Различни са дефинициите за личен фалит в законодателствата, които го прилагат, но едно от най-добрите обобщения, на които съм попадала е на Ян-Око Хеуер от Университета в Бремен от речта му на международната конференция Преход към следкризисните нива на благополучие в Европа? Дългосрочни и краткосрочни перспективи, проведена в Берлинпрез юни тази година. Дефиницията, както и систематизирането на съществуващите в западния свят модели за личен фалит, които са подробно разгледани в текста по-долу са част от докторската дисертация на този автор, защитена в средата на 2013 г. Според Ян Хеуер личният фалит е процес, съдържащ в себе си следните елементи:
- искане за обявяване на фалит – в различните законодателства инициативата може да бъде както на длъжника, така и на някой от кредиторите му;
- условия, на които длъжникът трябва да отговаря – размер на дълга, продължителност на просрочието, източник на дълга, лично и финансово състояние и т.н. Някои държави предвиждат наемане на финансов надзорник (финансира се от длъжника), както и покриване на административните разходи по процедурата отново от страна на длъжника;
- оценка – на допустимостта на длъжника до процедурата (обичайно с цел предотвратяване на измами), на имущество и начините и средствата за продажбата му с цел удовлетворяване на кредиторите, на несеквестируемия минимум, на размера на плащанията, които длъжникът ще трябва да прави към кредиторите си по време на периода на фалит и т.н. Различните законодателства са определили различни лица/институции, които извършват тези оценки;
- период на плащане / период на фалит – колко време длъжникът ще бъде във фалит, а именно – колко време ще прави определените при обявяването на фалита плащания към кредиторите си (обичайният период е от 5 до 7 години, като има възможност както за намаляване, така и за увеличаване на периода). Повечето страни са регламентирали и колко време след края на фалита длъжникът не може да обявява втори фалит (в някои държави това е допустимо само веднъж);
- задълженията на длъжника – или какво се очаква да прави или да не прави по време на фалита си – някои законодателства предвиждат невъзможност за доброволно напускане на месторабота, други – задължително обучение в областта на управлението на личните финанси, което се заплаща от длъжника и т.н., като задължението за изплащане на определена сума на кредиторите е общо за всички законодателства;
- забрани и рестрикции – тъй като фалитът всъщност е по-скоро наказание, по време на периода на фалит различните страни предвиждат различни санкции: от забрана за напускане на страната през запор на доходите над определен минимум до забрана за разпореждане със собственото имущество, забрана за занимания с търговска дейност, забрана за получаване на кредити и т.н.;
- отписване на дълга – или как точно се случва – необходимо ли е изпълнение на определени условия, има ли дългове, остатъците по които не се отписват, възможен ли е отказ от страна на кредиторите за отписване на остатъка.
Именно разликите по всеки един от тези елементи отличават законодателствата по отношение на личните фалити. Или казано по друг начин, създаването на закон за персоналния банкрут е нещо различно от определянето на абсолютната давност на вземанията. Разглеждайки елементите на съществуващите системи, стигаме до заключението, че целта им е промяна в бъдеще - както на поведението на длъжника (повече отговорност, по-добро разбиране на материята, възможност за ново начало след изтърпяване на наказанието за обществено неприемливо поведение), така и на поведението на кредитора (съобразяване с настъпилата промяна в обстоятелствата при длъжника – най-често срещаните причини за обявяване на фалит по света са безработица, спад в доходите, непредвидени медицински разходи, фалит на бизнес, а не лоша първоначална оценка от страна на кредиторите, каквото е популисткото твърдение). Друг извод, който се налага е, че подобни модели и системи са комплексни и целенасочени, а именно комплексност и ясна визия за целта липсват при обсъждането на евентуалния български закон за личните фалити. Създаването на закон, който съдържа само един или няколко от тези елементи несъмнено няма да доведе до никаква позитивна промяна в бъдеще, а вероятно и ще предизвика сериозен хаос в настоящето.
