Необичайните заподозрени или каква е класификацията на системите за личен фалит
Да се цитират извадки от един или друг закон без да се разбере смисълът им е същото като да се изброяват поименно жителите на някой град. В същото време, обаче, съществуващите системите за личен фалит са доста различни и всеки, решил да се запознае с тях, в крайна сметка се оказва изгубен в минимални размери на дългове, списъци с несеквестируеми вещи и купчина условни срокове. Именно липсата на критерии за систематизиране води до подробно описание на едно или друго законодателство в тази област, но въпросите „Какво означава това?“ и „Как се отнася към ситуация в България?“ си остават.
В докторската теза на Ян Хеуер намерих и най-смислената класификация на системите за личен фалит, на която съм попадала до момента. Авторът изследва системите на англосаксонските държави (Австралия, Канада, Англия и Уелс, Нова Зеландия, Шотландия и САЩ) и на девет европейски страни (Австрия, Белгия, Дания, Финландия, Франция, Германия, Холандия, Норвегия и Швеция). Фокус на изследването му са три въпроса: Кой може да ползва личния фалит? (критерии за допустимост, задължения и санкции, облекчения за крайно бедни длъжници), Какви дългове се отписват? (респективно какви са изключенията) и Кога се отписват дългове? (продължителност на фалита и обхват дейността на съответната администрация през това време). След двугодишно изучаване на наличните системи, Хеуер обособява четири типа в зависимост от това кой тип отношения регулира законът – дали отношенията кредитор-длъжник или отношенията длъжник-общество и те са Пазарния модел за личен фалит, Рестриктивния модел, Модела на отговорността и Модела на милостта.
Пазарния модел, прилаган в САЩ и Канада се характеризира с бързо освобождаване от определени дългове (сроковете, след които задълженията биват отписвани са най-кратките, но на отписване не подлежат задължения като издръжки, студентски заеми, данъци и такси, нетърговски дългове и т.н.), което прехвърля риска директно към кредиторите и се разчита на механизмите на свободния пазар и ефективността на пазарната икономика въобще за регулирането му. При ръст на фалитите се покачва цената на кредитите, което при ценово еластично търсене обичайно води до отлив на кредитополучатели, а това намалява цената. Когато обаче търсенето е ценово нееластично, то тогава сметката се плаща от изрядните кредитополучатели. В последните години в този модел бяха направени някои промени - освен критерии за допустимост до процедурата с цел предотвратяване на измами, се въведоха и някои изисквания по отношение на задълженията на длъжниците по време на фалита в посока обучение, ползване на професионални съветници и т.н., което вече е посока към регулациите и не толкова към пазара.
В контекста на България моделът е един от най-подкрепяните и не е чудно, защото посланието му е: „ Кредиторите носят риска за оценката на кредитополучателя“ и доста добре кореспондира с наслагвания образ на лошия банкер и горкия добър неплащащ длъжник. Статистиките, обаче, показват, че фалитите са следствие от т.нар. социален форсмажор – загуба на работа, , непредвидени разходи и т.н. – настъпил след получаване на кредита, което е индикатор, че кредиторите са оценили правилно към момента на оценката, а неемоционално погледнато неплащащият длъжник всъщност краде и то не от банката, а от нечии спестявания. Моделът е неприложим тук най-вече заради степента и посоката на развитие на свободния пазар – в момента сме в ситуация, в която държавата има желание да регулира дори работното време на пазарните участниците (имам предвид идеята за ограничаване на работата на търговските вериги с цел стимулиране на малките магазини) и преразпределя съществена част от доходите в икономиката, т.е. свободен пазар практически не съществува и тенденцията е за все по-сериозна намеса на държавата. Прехвърлянето на риска към кредиторите би довело до ръст на лихвите по кредитите (за което потребителите не са готови) или до сериозен спад в кредитирането (за което икономиката не е готова).
Рестриктивният модел е характерен за останалите англосаксонски държави: Англия, Шотландия, Австралия и Нова Зеландия и съдържа някои от параметрите на Пазарния модел като кратката продължителност на фалита (от една до три години). Особеното при него е, че съдържа определени ограничения (или рестрикции) на определени граждански, икономически и политически права на длъжниците (правото да пътува извън граница, да се разпорежда с имуществото си, да разполага с пари в брой, да получава директно заплатата си, да гласува и т.н.). Същността тук е, че посредством ограниченията обществото трябва да бъде предпазено от длъжниците. Подобна трактовка е исторически обусловена – фалитите са били част от наказателното право в тези държави и целта им е опазване на определен обществен ред.
Парадоксално никой не споменава тези модели като възможни за прилагане в България – може би именно заради предпоставката, че поведението на длъжниците е обществено неприемливо и подлежи на съответното санкциониране. Предвид нивата на корупция на всички нива, този модел също изглежда много трудно приложим тук.
Моделът на отговорността се прилага в Германия и Австрия. Типични за него са дългите срокове на фалита и респективно на плащанията към кредиторите (пет до седем години в стандартния случай), както и множеството задължения на длъжника по отношение на образованието и поведението му. Кредиторите имат сериозен контрол върху процеса, включително и върху минималния размер на плащанията, които трябва да бъдат направени по време на периода на фалит. Основната разлика с Пазарния модел е, че тук се приема, че длъжникът е отговорен за ангажиментите, които е поел, за действията и бездействията си и от него се очаква да направи максимума, за да изпълни задълженията си, т.е. фокусът е върху личната му отговорност. Най-сериозния му недостатък е невъзможността на крайно бедните длъжници да стигнат до края на процедурата (т.е. до отписване на остатъците по дълговете) поради изискването за минимален размер на плащанията по време на фалита, както и сериозните разходи по този процес. Статистиката показва, че 80% от процедурите по личен фалит в Германия генерират повече разходи за държавата отколкото са плащанията на длъжниците. За сметка на това възможностите за измами са сравнително ниски, а рискът от настъпване на фалита практически се разпределя между кредитора и длъжника.
В чистия му вид този модел не е подходящ за директен трансфер в България от една страна, заради изключването от процеса на крайно бедните, а от друга – заради административните разходи. Сходен модел, обаче, би свършил добра работа в постсоциалистическото общество като нашето, където личната отговорност все още не се осъзнава достатъчно. Моделът е справедлив и от гледна точка на разпределението на риска, което би удовлетворило както кредиторите, така и длъжниците.
Последният модел е Моделът на милостта и той се прилага във Франция, Белгия и скандинавските страни. Фокус тук е нуждата на длъжника и персоналната му способност да погасява дългове. Конкретните параметри на фалита – продължителност, дължими плащания и т.н. – се определят от държавни служители, а самите процедури са гъвкави и подлежащи на адаптиране към различните казуси. Именно заради субективната оценка на нуждите и способностите на длъжника от страна на друго лице моделът е наречен по този начин – длъжникът се оставя на милостта на съответния служител. Кредиторите нямат съществен контрол върху процеса и лично на мен моделът ми напомня определени лозунги и принципи от развития социализъм от средата на 80-те. Конкретното послание на този модел е социалното здраве и просперитета на обществото – гъвкавите норми всъщност предотвратяват социалното изключване и заклеймяване стигматизирането в следствие на задлъжняване.
Въпреки че на пръв поглед изглежда крайно хуманен и социален, може би това е моделът с най-голям риск от измами, предполагащ корупция на почти всички нива, което го прави лоша комбинация от държавна регулация в условия на пазарна икономика, ако го разглеждаме в контекста на страната ни. Именно поради това е крайно неприложим за България, отчитайки състоянието на държавната администрация и нивата на корупция в страната. Освен това, за да има грижа за състоянието на гражданите в обществото е необходимо да има както граждани със съответното гражданско поведение, така и общество, а за съжаление преобладаващото поведение тук е като на бежанци във враждебна страна.
Вместо заключение
В същността си законовите норми съдържат определено послание по отношение на приемливото и неприемливото поведение. Именно в този смисъл двете оси на регулация (кредитор – длъжник и длъжник– общество) предават посланието от чия гледна точка е неприемливо поведението на длъжника – дали става въпрос за лична отговорност в контекста на отношенията му с кредитора или става въпрос за обществено недопустимо поведение (обществото – макар и косвено – също е фактор в тези отношения, тъй като регулира нормите им от една страна, а от друга – плаща сметката на отписаните дългове). Имайки предвид всичко, казано до тук, когато говорим за български закон за личните фалити е добре да се изясни каква е целта на този закон, дългосрочното послание и очакваната промяна в бъдеще за всички засегнати от него социални и икономически групи. Липсата на фокус, цел и анализ на последствията в блуждаещите в пространството изказвания ги прави да изглеждат крайно хаотични и поставят под съмнение компетентността на правещите ги.
За да продължим темата и да навлезем в конкретиката на различните модели, в следващите четири публикации ще бъдат разгледани в детайли всеки един от моделите заедно конкретен пример как би изглеждал личния фалит, ако се прилага съответния модел.
